Записаните думи на майката са мост през времето – сигурен, спокоен и верен.
Има мисли и емоции, които не могат да бъдат изречени и описани сега. Не защото ни липсват думи, а защото този, за когото са предназначени, е още твърде малък, за да ги разбере. Детето, което със своята неподправена радост изпълва къщата, не знае колко много неща бих искала да му кажа. И може би точно затова започнах да му записвам спомените си, които няма да бъдат прочетени утре, нито догодина, а някога, след двайсет години, когато то вече ще бъде човек със свой път, свои въпроси и свой живот.
Когато пиша на детето си аз всъщност разговарям с човек, когото още не познавам. Възрастният, който то ще стане, е загадка за мен – не зная какъв глас ще има, какви мечти ще носи, през какви бури и емоции ще е преминал. И въпреки това го обичам с цялата си душа. Това е може би най-необикновената форма на любов – да обичаш някого през времето, да протегнеш ръка към човек, който ще се появи едва след десетилетия, и да му оставиш нещо топло, което да го чака.
Защото един ден моето дете ще има въпроси, на които аз може би няма да мога да отговоря в момента, в който те се появят. Ще се пита какво дете е било, от какво съм се страхувала като негова майка, как съм се чувствала в дните, когато то е било малко. Ще иска да знае не датите и фактите, защото тях ще ги намери в снимките и документите, а онова невидимото: какво е било в сърцето ми. И точно това невидимото може да бъде съхранено само по един начин – като бъде написано, докато е още живо.
Какво остава, когато времето минава
Спомените са странно нещо. Мислим си, че ще ги помним завинаги, защото в момента на преживяването те са толкова ярки, толкова наситени, че ни се струва невъзможно някога да избледнеят. А после годините си вършат своето. Подробностите се размиват, гласовете утихват и от цели периоди на живота ни остават само няколко разпилени картини, които са се запечатали дълбоко в съзнанието ни.
Точно това е дарът, който можем да направим на децата си – да им оставим не идеализиран разказ, а истинско присъствие. Спомен, съхранен в конкретен ден, носи в себе си енергията и магията на този ден. В него има умора и нежност, има емоции, чувства и внезапни признания, има човек – не роля, не „майката“, а жена с име, с минало, със съмнения и с огромна любов. След двайсет години този спомен ще бъде прозорец, през който порасналото дете ще може да погледне назад и да види не само себе си като малко, а и мен – такава, каквато съм била, докато съм го отглеждала.
Какво бих искала детето ми да прочете
Ако трябва да събера в едно всичко, което бих искала да достигне до него през годините, то не би било списък от съвети. Съветите остаряват, а и всяко поколение има правото да сгреши по своему. Онова, което искам да му оставя, е по-скоро усещането, че е било обичано безрезервно.
Бих искала да прочете как е изглеждал светът в деня на неговото раждане и как този ден раздели живота ми на преди и след. Бих искала да знае, че е имало вечери, в които съм стояла до леглото му дълго след като е заспало, само за да гледам как диша. Че първата му дума е била празник, че първото му падане ме е заболяло повече, отколкото него, че всеки негов малък триумф е бил и мой.
Но бих искала да прочете и друго – онова, което ние майките рядко казваме на глас. Че не винаги съм знаела какво правя. Че е имало дни, в които съм се чувствала уморена, объркана, недостатъчна. Че майчинството не е било само светлина, а и учене, падане и ставане. Защото един ден, когато то самото стане родител или просто възрастен човек, който се съмнява в себе си, тези редове ще му кажат нещо безценно: че несъвършенството не е провал, а част от обичането. Че и мама е била човек. И че точно затова любовта ѝ е била истинска.
Написаното като завещание от любов
Когато оставяме на децата си материални неща, те са временни, но написаното има друга съдба. Може да чака двайсет години, може и повече, докато в един момент, който не можем да предвидим, порасналото ни дете ще отвори страниците и ще „чуе“ гласа ни. Не спомена за гласа ни, а самия глас, съхранен в редовете, топъл и истински.
Затова пиша. Не защото знам какво ще донесе бъдещето, а защото знам какво искам детето ми да завари там, когато пристигне: доказателство, че е било обичано през цялото време. Букет от спомени и вдъхновения, който не увяхва.